Заклеймен

Аз съм като малко дете в тялото на мъж. Все още вярвам в Дядо Коледа, в приказното, в истинското щастие, happy ending-а и доброто у хората.
Проблем е когато срешнеш реалистите. Моите очаквания се сблъскват с реализма им и техният свят изпълнен само с ежедневието им. Научили са се да не мечтаят защото знаят, че това ще ги нарани рано или късно или ще ги направи слаби в собствените си очи.
Във филма "Матрицата" на главният герой му дадоха избор. Изпий синьото хапче и ще се събудиш от съня, но ако изпиеш червеното хапче ще видиш колко дълбока е заешката дупка... Къде е моят избор? Къде е моето синьо хапче? Къде е моят изход от самия себе си? Разочарование след разочарование най-вече от самия себе си, глупав романтичен жест след жест, поредната бавна песен, поредната вечер прекарана в гледане на стари филми пред компютъра, който се е превърнал в най-личният ми приятел и същевременно най-големия ми враг.
Исках поне веднъж да се целя на високо в звездите. Мечтаех да полетя, но всеки път когато се хвърля в бездната срещах гравитацията. Дори в мечтите ми, света намира начин да ме заземи по най-грубият начин. Явно проблема не е в света, а в самият мен... Но кога е моментът в който решаваш да облечеш рачешкия си костюм и да си кажеш: По дяволите с Дядо Коледа, приказките, щастието, романтичните филми и всичко розово.

Може би сега?!
Стига ми толкова!

-Cancer-in-my-brain

They say everyone dies alone

They say everyone dies alone…

 

   Седейки сам в къщи, слушайки Xavier Naidoo се замислих над живота си. Моето изкривено виждане на света. Моето странно разбиране за нещата. Моя провал всеки път когато се опитам да опиша на най-близките си и обичани хора какво се таи в мен.

   Казват, че всеки умира сам. Сигурно е така, но това което ме притеснява повече е, че всеки е сам що се отнася до мислите и чувствата си. Не можеш да ги споделиш защото или ще те възприемат като слаб или ще нараниш чувствата на някой ... или защото те е страх как ще реагират хората които обичаш на това което представлява твоята малка, скрита дълбоко под маските на живота , душа. Безкрайният „train of thought” които препуска в главата ми ме убива. Всеки път когато съм сам със себе си. Всички съмнения и несигурности излизат на бял свят. Съзнанието ми се превръща в огромна паяжина опитвайки се да свърже всеки един детайл в нещо смислено.

   Мисленето ми ме убива. Трябва ми зрънце съмнения или песъчинка несигурност в нещата на които държа и минавам в overdrive. Мухата става на слон, а слонът се надува и надува докато вътрешностите ми не са възел, а в главата ми остава само едно бяло платно.

   Твърде чувствителен съм, а хората около мен не могат да ме разберат и да го приемат. Побърквам се в собствената си кожа, а това ме убива бавно и мъчително от вътре. Прави ме напълно безчувствен. Цветовете избледняват. Нищо няма мирис, нито цветята, нито сутришното кафе и задължителната цигара, нито жената в леглото ми. Вкусове много, но нищо не е вкусно.

   Осъзнавайки бавният начин по които се самоубивам, главата ми предприема действия казвайки ми да не правя глупости и да не се самоизмъчвам, което ме побърква още повече защото дълбоко в мен нещо иска да излезе на яве. Да отиде и да изкрещи всичко което толкова време е насъбирало, това което е нагаряло през годините. Това което знаеш че трябва да спестиш, или поне така са те учили. Все пак не искам да нараня никого, но и вече не мога да тая всичко това в себе си... слаб съм когато  съм несигурен. 

-The Cancer in my brain