They say everyone dies alone…
Седейки сам в къщи, слушайки Xavier Naidoo се замислих над живота си. Моето изкривено
виждане на света. Моето странно разбиране за нещата. Моя провал всеки път
когато се опитам да опиша на най-близките си и обичани хора какво се таи в мен.
Казват, че всеки умира сам. Сигурно е така,
но това което ме притеснява повече е, че всеки е сам що се отнася до мислите и
чувствата си. Не можеш да ги споделиш защото или ще те възприемат като слаб или
ще нараниш чувствата на някой ... или защото те е страх как ще реагират хората
които обичаш на това което представлява твоята малка, скрита дълбоко под маските
на живота , душа. Безкрайният „train of thought” които препуска в главата ми ме убива. Всеки път
когато съм сам със себе си. Всички съмнения и несигурности излизат на бял свят.
Съзнанието ми се превръща в огромна паяжина опитвайки се да свърже всеки един детайл в нещо смислено.
Мисленето ми ме убива. Трябва ми зрънце съмнения
или песъчинка несигурност в нещата на които държа и минавам в overdrive.
Мухата става на слон, а слонът се
надува и надува докато вътрешностите ми не са възел, а в главата ми остава само
едно бяло платно.
Твърде чувствителен съм, а хората около мен
не могат да ме разберат и да го приемат. Побърквам се в собствената си кожа, а това ме убива
бавно и мъчително от вътре. Прави ме напълно безчувствен. Цветовете
избледняват. Нищо няма мирис, нито цветята, нито сутришното кафе и задължителната
цигара, нито жената в леглото ми. Вкусове много, но нищо не е вкусно.
Осъзнавайки бавният начин по които се
самоубивам, главата ми предприема действия казвайки ми да не правя глупости и
да не се самоизмъчвам, което ме побърква още повече защото дълбоко в мен нещо
иска да излезе на яве. Да отиде и да изкрещи всичко което толкова време е насъбирало, това което е нагаряло през годините. Това което знаеш че трябва да
спестиш, или поне така са те учили. Все пак не искам да нараня никого, но и
вече не мога да тая всичко това в себе си... слаб съм когато съм несигурен.
-The Cancer in my brain
