Заклеймен

Аз съм като малко дете в тялото на мъж. Все още вярвам в Дядо Коледа, в приказното, в истинското щастие, happy ending-а и доброто у хората.
Проблем е когато срешнеш реалистите. Моите очаквания се сблъскват с реализма им и техният свят изпълнен само с ежедневието им. Научили са се да не мечтаят защото знаят, че това ще ги нарани рано или късно или ще ги направи слаби в собствените си очи.
Във филма "Матрицата" на главният герой му дадоха избор. Изпий синьото хапче и ще се събудиш от съня, но ако изпиеш червеното хапче ще видиш колко дълбока е заешката дупка... Къде е моят избор? Къде е моето синьо хапче? Къде е моят изход от самия себе си? Разочарование след разочарование най-вече от самия себе си, глупав романтичен жест след жест, поредната бавна песен, поредната вечер прекарана в гледане на стари филми пред компютъра, който се е превърнал в най-личният ми приятел и същевременно най-големия ми враг.
Исках поне веднъж да се целя на високо в звездите. Мечтаех да полетя, но всеки път когато се хвърля в бездната срещах гравитацията. Дори в мечтите ми, света намира начин да ме заземи по най-грубият начин. Явно проблема не е в света, а в самият мен... Но кога е моментът в който решаваш да облечеш рачешкия си костюм и да си кажеш: По дяволите с Дядо Коледа, приказките, щастието, романтичните филми и всичко розово.

Може би сега?!
Стига ми толкова!

-Cancer-in-my-brain